Monthly Archives: June 2014

Исторически системите за аварийна комуникация са се развивали паралелно с технологиите прилагани при производството на асансьори. От 2003 година в Европейския съюз е приет стандарт EN 81-28, който описва основните принципи и норми, на които трябва да отговарят подобни системи, без да налага ограничения как тези изисквания да бъдат изпълнени конкретно.
Този стандарт е приет и в България, като изискването за наличие на системи за аварийна комуникация е ограничено за сега само за нововъвежданите в експлоатация асансьори. Съвсем закономерно е изискването да обхване всички налични асансьори, но това е въпрос на време и най вече на пари. Според „Наредбата за безопасна експлоатация и технически надзор на асансьори”, това трябва да се случи до края на 2015 година.

Търсенето на системи за аварийна комуникация предизвиква съответното предлагане на множество изделия с най различни функции , решения и качество. Използват се търговски названия като: „GSM наблюдение на асансьори”, „GSM-система за комуникация с асансьор”, „GSM gate”, „GSM lift watch”, „Телепомощ”, „Телефонен асистент за асансьори”, „Разговорно устройство за асансьори”, „GSM комуникатор за асансьори”, „GSM аварийна комуникация и мониторинг на асансьори” и други подобни.

Променят се директиви, наредби, правила, но всички те се позовават на приетите стандарти.

Основният критерий, който задължително трябва да се има в предвид при избора на система за аварийна комуникация е съответствието със стандарт БДС EN 81-28:2003. Някои от основните изисквания на стандарта:

• при задействие да се осъществява два вида комуникация-гласова и светлинна;
• да се инсталира във и извън кабината или шахтата на асансьора;
• да излъчва идентификационен сигнал за нуждите на спасителната служба;
• да има собствено аварийно захранване;
• да е съвместим с комуникационните съоръжения в Европа;
• да извършва пълен периодичен автотест;
• да филтрира ненужни аларми /при не блокирал асансьор/.

Другите критерии, които влияят върху избора на система са стандартните за избора на всяко електронно устройство – функционалност, лесен монтаж, добра поддръжка, гаранционен срок и разбира се цената.

Стандартните RFID идентификатори (карти, ключодържатели и стикери) работят много добре когато се намират далеч от метал – върху стени от гипсо-картон, изолационни материали и други, но в реалния свят често се налага използването на идентификатори, които работят добре директно върху метал или в метална среда.

С времето се е доказало, че четенето на идентификатори в непосредствена близост до метал създава най-много трудности в света на радиочестотната идентификация. Каква е причината за това? Пасивните идентификатори нямат собствено захранване. Тяхната работа зависи изцяло от енергията излъчена от антената на четеца (контролера за достъп). Тъй като напрегнатостта на полето спада бързо – с квадрата на разстоянието, най-важното ограничение за обхвата на четене се явява енергията излъчена от четеца към идентификатора. Тя е функция на импеданса на интегралната схема на идентификатора, който е фиксиран и импеданса на неговата антена. Диполът е възможно най-евтината от производствена гледна точка, а от там и най-често използваната антена при направата на идентификатори. Импеданса на диполната антена обаче се променя силно при наличие на метални предмети в близост до нея, с което ефективността й пада.

Едно от нещата, които може да бъде направено за подобряване на четимостта на идентификаторите е те да се повдигнат на разстояние от металната повърхност. Повдигане с 2-3 см значително подобрява ситуацията. Когато цената на това повдигане е от съществено значение, може да бъде използвана полиуретанова пяна. Недостатък на използването и е възможността за лесна повреда на идентификатора. За избягването на този недостатък допълнително може да бъдат използвани пластмасови предпазители, но пък това увеличава себестойността на конструкцията.

Полиуретановата пяна и пластмасата са чисти диелектрици и те нямат никакви магнитни свойства. Обхвата на четене на някой идентификатори може да бъде увеличен като за дистанционер се използва материал с магнитни свойства. От електромагнитна гледна точка идентификаторите са високо реактивни – имат голям капацитет. Използването на дистанционер от магнитен материал ще позволи съгласуването на идентификатора за работната честота, а от там и ще повиши неговата ефективност.

Интереснa система за контрол на шума е внедрил организатора на състезания с автомобили на пистата Nürburgring – Nürburgring Motorsport Complex. Проблемът, който е стоял пред фирмата е измерването на шума, създаван от всеки състезателен автомобил, с цел поддържането му в определени граници. Пистата Nürburgring, която е открита през 1927 и се смята за една от най-старите в света е построена преди да има каквато и да е регулация на нивото на шума.  В началото (през 2001 година) шумът на автомобилите се е измервал на старт-финалната права, като за идентификация са се използвали транспондерите за измерване на времето. Това в последствие се оказва недостатъчно и организаторите решават да контролират шума като монтират активни високочестотни (UHF) идентификатори на всеки автомобил. Заедно с това на ключови места по писта се разполагат четци за безконтактните идентификатори, а също и микрофони за измерване на нивото на шума. Всеки четец прихваща уникалния номер на безконтактния идентификатор и изпраща номера му към управляващия софтуер. В същото време към този номер се присъединяват и данните за нивото на шума от измервателния микрофон. Ако нивото на шума премине предварително зададена граница към организаторите на състезанието се изпраща е-майл или SMS, в които се посочва коя кола и къде е превишила нивото на шума. Към цялата система има включен и WEB сървър, на който в реално време по време на състезание може да се следи нивото на шума на всеки автомобил.

В момента организаторите мислят за разширяване на функциите на системата, като от система само за контрол на нивото на шума да се превърне в цялостна система за контрол на достъпа на състезателните автомобили до пистата.

По материали от www.rfidjournal.com.